В това влизаше ненамесата й в неговата работа. Стига отделът му да не надвишаваше бюджета, да не си навличаше атаки от страна на пресата, всички бумаги да се предаваха навреме и попълнени правилно, не я беше грижа какво правят. Тя беше бюрократ в пълния смисъл на думата.
Никога не се беше притеснявала от изтичане на информация досега. Нито пък искаше да я държат в течение на разследванията.
Той знаеше откъде дойде този внезапен интерес. Ане-Ли Уландер.
Лисе-Лоте знаеше коя е тя, но нищо повече. Когато се прибереше вкъщи, Торкел имаше навик да споделя накратко как е минал денят му, но изключително рядко изказваше мнение за колегите си. Ако то не беше положително, разбира се. Обичаше да хвали и отличава онези, които се представяха добре.
Едно от многото му качества.
Но след тазвечерния разговор сякаш се срути язовирна среда. Тя научи всичко за Ане-Ли и нищо от чутото не беше ласкаво.
Как отказала да предаде отговорността за случая, което беше обичайната практика.
Как постоянно поставяла под съмнение решенията му.
Как открито показа амбицията си да му отмъкне работата.
— Ако някой ще получи моята работа, трябва да е Ваня — добави той.
Някога беше сигурен, че точно това иска и тя. Сега вече не беше толкова сигурен.
Лисе-Лоте беше чувала много за Ваня. Много. Понякога той говореше за нея с такава топлота, че човек можеше да остане с впечатление, че има три дъщери.
— Приятно ми е, когато говориш за колегите си. Виждала съм само една.
Вярно — когато връзката им с Торкел беше още съвсем нова, първия път, когато тя спа при него, се запозна с Урсула, която дойде по служебен въпрос; но това беше всичко.
— И аз не познавам твоите.
— А искаш ли?
— Не особено…
— Аз искам да се срещна с твоите. Работите заедно от толкова време, имам чувство, че сте по-скоро като роднини.
Вярно, така беше. Даже близки роднини. Като семейство. Виждаше ги по-често, отколкото дъщерите си; напоследък те, общо взето, живееха изцяло при Ивон. Може би затова той се тревожеше толкова за настроението в групата. Себастиан си беше Себастиан и твърде много напрягаше Ваня, но и Били изглеждаше потиснат и затворен, а Урсула му се струваше по… объркана отпреди.
— Разбира се, ще го уредим.
— Защо не ги поканиш на вечеря?
Не това беше очаквал. Когато Лисе-Лоте поиска да се запознае с колегите му, той си представи, че някой път ще се отбие в службата му да го вземе в края на работния ден и тогава щеше да я представи на всички. След десет минути общи приказки щяха да си отидат. Щеше да е видяла всички. Мисията изпълнена.
Но цяла вечеря? Няколко часа?
— Малко ще е странно — каза той поради липса на по-добре обмислен аргумент.
— Защо да е странно? Виждате се всеки ден, и то от толкова години.
— Не общуваме по този начин — сви рамене Торкел.
— Могат да си доведат половинките, ако смяташ, че така ще е по-лесно — предложи Лисе-Лоте. — Само двама души допълнително. Или и Урсула си има някого?
Торкел се поколеба за момент.
Тук ставаше малко сложно. Никога не беше споменавал на Лисе-Лоте за връзката си с Урсула. Не му се беше удавал случай. В началото го обмисляше. Дали би трябвало да й каже? Но времето минаваше и той реши, че само ще се получи неловко.
Такива работи не се казват, нали така?
Или пък се казват?
Тъй или иначе, премълча го.
И той не знаеше нищо за връзките на Лисе-Лоте след развода й. Но пък и тя едва ли се срещаше с бившите си всеки ден. Иначе би му казала.
— Не, мисля, че не, поне не е споменавала.
— Ами Себастиан? — попита Лисе-Лоте.
С него беше много, много по-просто.
— Не. Ако изобщо ще го правим, него няма да го каним — заяви твърдо Торкел.
— Но нали работи с вас?
— Понякога, но ако искаш приятна вечер, не го пускаш сред нормални хора.
— Мислех, че едно време сте били приятели.
Наистина, той не й беше казвал нищо друго за Себастиан в лично отношение. Само че бяха приятели и че работиха заедно дълги години. Говореше с уважение за професионалните му способности, но беше много пестелив на думи за него като човек.
— Бяхме, но той ясно показа, че това не означава нищо за него, освен ако не иска нещо от мен.
— От всичките ти колеги той ми е най-любопитен.
— Не ти трябва. С него няма да те запознавам.
Тя се вторачи в него. Мълчеше, но той виждаше по изражението й, че няма да остави нещата така.
— В колко ваши разследвания е участвал?
— Откакто „се завърна“? Това е шестото.
— За по-малко от две години.
— Да.
— Значи ще е твърде грубо да не го поканим.
— Той никога не би поканил нас на каквото и да било.
— Значи да паднем до неговото ниво?
Торкел изпусна дълбока въздишка и поклати глава. Предаде се. Как можеше да й откаже? Отговорът беше „никога“.
— Добре, но после ти ще си бъдеш виновна.
Тя се засмя и се наведе да го целуне.
Значи щяха да поканят бившата му любовница и Себастиан Бергман на вечеря.
Определено имаше неща, които би направил с по-голямо желание.
Например да му извадят зъб.
Честит рожден ден, мила.
Навършваш трийсет и една.
Или щеше, ако не те бяха отнели от мен.
