В седем без петнайсет, тъкмо когато около него взеха да се носят леки снежинки, Юнатан се показа на улицата. Беше сам. Себастиан си отдъхна. Нямаше план, в случай че Ваня решеше да го изпрати до гарата и после да иде на работа. Или ако той поръчаше такси.
Но той излезе сам.
Не го чакаше кола.
Себастиан тръгна подире му. Няколко пъти погледна назад, за да се увери, че Ваня няма да се появи и да го види как преследва гаджето й. Нямаше да завърши добре. Но от Ваня нямаше следа и когато се отдалечиха достатъчно от сградата, Себастиан забърза крачка и го настигна.
— Юнатан.
Младият мъж се завъртя към Себастиан с учудено изражение, ясно беше, че не го позна. А и как би могъл — Себастиан подозираше, че в дома на Ваня няма негови снимки в рамка.
— Да?
— Казвам се Себастиан Бергман, работя с Ваня.
По непосредствената му реакция Себастиан разбра, че тя му е разказвала за него. И ако се съди по изражението му, не само хубави неща.
— Какво искате?
— Да говоря с теб за Ваня.
— Не мисля, че трябва да говоря с вас. Не ми се струва редно.
— Не съм й любимец, знам.
— Меко казано.
Той взе да ускорява крачка. На Себастиан му беше трудно да не изостава.
— Знам какво мисли за мен и съм си го заслужил, но искам да оправя нещата.
— Тогава говорете с нея, няма ли да е по-лесно?
— Тя не ме слуша.
Юнатан продължи напред, очевидно и той нямаше намерение да го слуша.
— Само за това те моля, да ме изслушаш, а после сам ще решиш какво искаш.
Себастиан по-скоро видя, отколкото чу въздишката; Юнатан продължи да върви все така бързо, но поне не помоли Себастиан да го остави на мира, което той изтълкува като решение да му даде шанс.
Той се възползва.
Започна да разказва. От самото начало.
Как научи, че Ваня му е дъщеря, как се опита да се сближи с нея. Беше напълно откровен що за човек е и какви ги надроби, че тя да отказва да говори с него; нито дума за саботирането на обучението й в САЩ, нито за ролята му в съдебното преследване срещу Валдемар, но всичко останало. Всички грешки, всички нарушени обещания, всички предателства и гафове; но твърдеше, че съзнавал колко нередно е постъпил и сега наистина искал да се опита да оправи нещата.
— Какво иска тя? — завърши той с въпрос. — Какво желае? Какво мога да направя за нея? Какво й липсва?
— Не вие във всеки случай.
— Знам, нали затова съм дошъл.
Бяха стигнали до продълговатата черна кутия, която представляваше билетния център и която не само изглеждаше като дошла от съвсем различна епоха спрямо величествената, подобна на замък сграда на гарата до нея, ами и от друга вселена, където явно идеята, че нещата трябва да си отиват, е непозната. Юнатан се спря пред вратите и се обърна към Себастиан. Колебаеше се. Разбираемо. Себастиан направи последен опит:
— И двамата искаме да е щастлива, доколкото е възможно, нали така? Готов съм да направя каквото ми е по силите, стига само да зная.
Юнатан го наблюдаваше мълчаливо в продължение на няколко секунди, докато накрая пак въздъхна тежко и от устата му излезе пара.
— Иска да се сближи с баща си — каза той. — С Валдемар — поправи се бързо. — От вас тримата само той й липсва.
— Тя ли ти го каза?
— Не е нужно да ми го казва.
Себастиан помисли над новата информация. Звучеше правдоподобно. Рядко беше виждал двама души, които да са толкова близки като Ваня и Валдемар. Това бяха отношения, които няма как да не ти липсват, ако ги загубиш.
— Благодаря ти — каза искрено. — Само още нещо — ще съм ти благодарен, ако не казваш на Ваня, че сме говорили.
— Няма проблем. Аз щях да предложа същото.
С тези думи той влезе в сградата и вратите се плъзнаха зад гърба му. Себастиан пъхна ръце в джобовете си и пое към полицейското управление.
А сега седеше и я гледаше. Ваня. Неговата дъщеря.
Имаше време, когато беше готов да направи всичко по силите си, за да я раздели с Валдемар, да го събори от пиедестала, на който го беше поставила. И го постигна. А сега трябваше да помогне, за да го качи пак там.
Валдемар щеше да е таткото.
Той самият щеше да бъде ценен като човека, направил нещо себеотрицателно и поне веднъж показал, че желае най-доброто за нея.
Валдемар — обичан.
Той — приет.
Можеше да се примири с това.
— Събрах материалите за Ребека Алм — подвикна Карлос от бюрото си.
Торкел вдигна очи от компютъра, на който най-вече се преструваше, че е зает. Беше доволен от прекъсването. Най-после нещо в това разследване, което да не свърши в задънена улица.
Карлос описа накратко откритията си от сутринта.
Добре обобщена, смислена презентация. Той беше добър.
Но нищо в нея не им помогна да разберат откъде може да е познато името й на Аксел Вебер. Странно момиче с гадно детство. Родителите умрели, когато била съвсем млада. Преместила се в Упсала, после в Йевле. Нищо забележително, доколкото виждаха. И определено нищо, което би представлявало интерес за криминален репортер. Торкел обмисляше дали пак да не звънне на Вебер, направо да го попита дали се е сетил къде е чувал името.
