Изведнъж прозвуча рапмузика. Телефонът на Били. Торкел не беше много навътре в технологиите, но не познаваше друг, който още да използва музика при звъненето на телефона си. Дъщерите му определено не го правеха. Но може би беше от онези странности на технологичните маниаци. Като да играеш двайсетгодишни телевизионни игри.
Музиката млъкна, когато Били вдигна. В стаята настъпи почти физическа промяна, докато той слушаше човека, който му се обади.
— Чакайте малко, само две секунди — извика той развълнувано и се обърна към другите, които вече бяха насочили вниманието си към него.
— Стела Симонсон е, той се е свързал с нея. Иска да я види.
Студът я защипа в мига, в който слезе от колата. Нямаше гараж и не обичаше да чисти стъклата сутрин, иначе не й пречеше, че е студено. Тананикаше си нещо, което беше чула по радиото, докато взимаше вещите си от задната седалка, затваряше вратата, заключваше и вървеше към църквата.
Днес се чувстваше много по-добре. Спа по-спокойно, сутринта имаше апетит, беше по-енергична, не толкова тревожна. Благодари на Исус за силите, които й вдъхна.
— Ингрид Дрюбер?
Тя се обърна и видя към нея да върви мъж. За секунда усети как паниката вцепенява тялото й. „Не отново! — помисли си. — Не пак“. После осъзна, че мъжът, който я нарани, не би се изправил срещу нея лице в лице.
Това беше съвсем друго. Беше съвсем друг човек.
— Извинете за безпокойството. Аксел Вебер, „Експресен“. Дали имате време да ми отговорите на няколко въпроса?
Ингрид спря и се замисли трескаво. Дали да го отпрати набързо, или поне първо да разбере какво иска? Пак ли за онзи църковен лагер? Или някой беше изровил нещо друго, нещо по-лошо? В такъв случай щеше да се принуди да пусне онова, което знаеше за Йоран Пелтсен, на някой местен вестник веднага щом отидеше в офиса. Или може би на Ема от „Даген“. В правилните кръгове отзвукът щеше да е по-голям. Щом другите играеха мръсно, нямаше тя да е тази, която си пази ръцете чисти. Но нека първо разбереше за какво става дума.
— Зависи за какво — отвърна и пристъпи към Вебер.
— Ребека Алм.
Това беше далеч по-лошо, но лицето на Ингрид остана каменно. Поне никой не се мъчеше целенасочено да попречи на кандидатурата й. Иначе щяха да дадат на журналиста съвсем друго име.
Линда Форш.
Но защо беше дошъл? Сигурно е свързал Ребека с „Фюгелшюркан“, но колко точно знаеше?
— Да? — попита тя с тон, който можеше да значи и че е познала името, и че никога не го е чувала.
Щеше да се нагоди спрямо следващите му думи.
— Познавате ли я?
— Името звучи познато, но се срещам с толкова много хора…
Все още можеше да насочи разговора в която посока реши. Все пак по вестниците пишеше за Ребека, тъй че имаше съвсем естествено обяснение откъде може да е чувала името.
Аксел Вебер извади снимка и й я показа. Ингрид я взе и я разгледа внимателно. После поклати глава, бавно и умислено.
— Не, защо питате?
Невъзможно беше да разбереш по гласа й, че не само лъже, ами и много добре знае за смъртта й. Сега оставаше само да изиграе убедително изненадата и ужаса, когато той й го кажеше. Ако й го кажеше. Не знаеше какво цели мъжът, но каквото и да искаше, нямаше да му го даде. Беше минала през твърде много изпитания, за да се предаде сега.
— Мъртва е. Убита в Йевле преди няколко седмици.
Тя си помисли, че изпълнението й заслужава „Оскар“ — реагира със смут, но все пак достатъчно сдържано, та по никакъв начин да не създаде впечатление, че е лично засегната.
— Когато е живеела в Упсала, често е посещавала вашата църква. Сигурна ли сте, че не я познавате? — попита Вебер, след като тя изрази ужаса си от станалото.
— За жалост изобщо не я помня. — Ингрид му върна снимката. — Защо ме питате за нея, ако мога да попитам?
Той се поколеба дали да даде стандартния си отговор за серията нападения над жени и личния портрет, но се въздържа. Искаше да я притисне малко по-здраво, преди да се откаже. Съществуваше реален риск разследването му да приключи тук и той искаше поне да знае, че е направил всичко по силите си.
— Пратила ми е писмо през 2010-а.
Той извади от вътрешния джоб на сакото си копие от писмото и й го подаде. Тя го прочете внимателно и после го изгледа още по-неразбиращо:
— Не знам нищо за това…
Ингрид започна да се поотпуска. Това писмо нямаше да го отведе доникъде. Той не задаваше въпроси нито за Ида, нито за Клара, значи му оставаше много път до истината, до връзката.
— А вие защо напуснахте Упсала през 2011-а?
Тя го изгледа по начин, който трябваше да покаже, че се надява той да не намеква, че преместването й има нещо общо с писмото, което й показа.
— Смених си работата. Защо?
— Просто се чудех има ли някаква причина.
— Свързана с това писмо и онази млада жена? — попита Ингрид с точно толкова възмутен глас, колкото може да се очаква от жена, която се чувства нападната и несправедливо обвинена.
— Ребека Алм, да.
— Няма такова нещо — заяви тя твърдо и му подаде писмото. — Прекарах в Упсала дълги години, време беше да върша нещо друго на ново място. Църквата е като всяко друго работно място. Хората си сменят работата през няколко години, нищо странно няма.
