Аксел мълчеше. Тъкмо беше на път да се предаде. Да благодари и да се прибере в Стокхолм, принуден да признае, че третото писмо на Ребека, от гледна точка на медиите, е също толкова безполезно, колкото първите две. Но точно тогава дойде отговорът на Ингрид за смяната на работата. Доста дълго обяснение. Сякаш за да му набие в главата, че не е имало абсолютно никаква друга причина да напусне Упсала, освен че е искала промяна. Което може и да означаваше, че е имало.
— Тъй че ако ме извините… — Ингрид махна с ръка към църквата, за да покаже, че иска да се разделят. Веднага.
Аксел се поколеба. Имаше още нещо. Изстрел на сляпо, нямаше намерение да го изпробва, не го беше сметнал за сериозно, но след като така и така беше тук…
— Само още един въпрос.
Ингрид отново насочи вниманието си към него, макар всичко в езика на тялото й да показваше, че това наистина ще е последният въпрос и е за предпочитане да бъде кратък.
— Знаете ли какво е Ab ovo?
— Аб?
— Ово?
Ингрид помисли за момент и после поклати решително глава:
— Не. Какво е?
— Няма значение. Благодаря и извинете за безпокойството.
Ингрид кимна, тръгна към сградата на църквата и се скри зад масивните дървени врати. Аксел почака, докато се затворят след нея, и после се върна при колата си с доволна усмивка.
Стана бързо. Само секунда-две. После тя пак овладя изражението на лицето си. Но това му стигаше. Той знаеше какво видя. Беше съвсем сигурен.
Ингрид Дрюбер много добре знаеше какво е Ab ovo.
Той самият не знаеше. Все още.
Но беше въпрос на време. И тогава щеше да има сензационна история.
В това беше сигурен.
Беше твърде мащабно.
Бяха твърде много.
Чакаха сам човек, знаеха кога и къде ще се появи. Той нямаше никаква причина да подозира каквото и да било, затова всичко беше съвсем просто.
Да наблюдават сградата на „Норфоршгатан“.
От безопасно разстояние да видят кога ще пристигне.
Да го оставят да влезе, като се погрижат всички входове и изходи да са под наблюдение, в случай че се опита да избяга.
Да го заловят, когато влезе в стаята на Стела.
Какво би могло да се обърка?
Много неща, както се оказа.
Стела беше казала, че обикновено отговаря до десет минути, но ако е с клиент и се забави до един час, няма да се възприеме за необичайно. Сякаш обаче никой нямаше желание да се бавят толкова. В сравнение с преди малко имаше осезаема разлика в настроението и енергията. Сега въздухът трептеше от трескаво очакване, почти можеше да го пипнеш. Искаха резултат още сега. Веднага.
— Отговаря на всичко, което знаем за него — отбеляза Себастиан, когато се събраха в конферентната зала. — Загубил е самоувереността си, нуждае се от нещо сигурно, нещо, с което знае, че ще може да се справи.
— Окей, а ние какво да правим? — попита Били, докато свързваше компютъра си с прожекционния апарат.
— Имам идея.
Торкел пристъпи към картата на стената, без да дава възможност на Ане-Ли да поеме инициативата. Намери адреса, който търсеше. В зависимост от това как изглеждаше районът, щеше да състави план. Разгледа картата и после се обърна към Били:
— Трябва ни по-подробна карта.
— Ей сега — кимна Били и прожектира „Гугъл Мапс“ на стената.
— Това е мястото — постави той червено кръгче на картата.
— Какво има там? — посочи Торкел отсрещната сграда.
Били отбеляза и нея, включи уличен изглед и показа фасадата на червена двуетажна сграда с плосък покрив. Според табелата вътре се помещаваше ветеринарна клиника „Саленс“.
— Ветеринари.
— Обади им се, помоли ги да ни пуснат, ще застанем там — той посочи прозорците на втория етаж — и ще наблюдаваме паркинга. Когато заподозреният пристигне, ще се обадим на нашия човек вътре, вероятно Ваня. — Той я погледна и тя кимна в знак на съгласие.
Останалото звучеше просто и разумно, помисли си тя. Когато заподозреният влезеше, другите щяха да излязат от клиниката и заедно с Били и Карлос щяха да пазят всички възможни пътища за бягство.
Добър план.
— Как ще го познаем? — попита Ваня.
— Имаме фоторобот.
— Който, ако трябва да сме честни, показва бял мъж на около четиресет години. Не е кой знае какво.
— Запазил си е час, който дойде по това време, е нашият човек — обади се Били и ясно показа, че според него ненужно усложняват нещата.
— Не може ли Стела да остане отвън? — предложи Карлос. — За да ни го посочи, когато дойде. Може да стои при нас във ветеринарната клиника.
— Само да проверя нещо набързо — каза Били, извади телефона си и излезе от стаята.
До този момент Ане-Ли мълчеше. Сега обаче се обърна към Торкел и той се подготви за най-лошото.
— Искам повече хора там.
— Защо? — попита, но се досещаше какъв ще е отговорът.
Беше казал, че екипът ще се справи сам, целият му план се основаваше на това. Тя чисто и просто не желаеше той да командва.
— За да бъда сигурна, че ще го заловим.
— Ще го заловим.
Размениха си гневни погледи, но не продължиха спора. Били се върна.
— Окей, обикновено го правят така: той пристига, Стела го посреща, отива в стаята, приготвя се и след две минути той влиза при нея.
— Значи няма как тя да остане отвън — въздъхна Карлос и отхвърли собственото си предложение.
