— Може ли да синхронизира с… колежките си да не приемат други клиенти по това време? — обърна се Ваня към Били.
— Ще я питам.
— Как ще ни помогне това? — учуди се Торкел.
— Ако никой друг няма да ходи там, ще знаем със сигурност, че който дойде в уречения час, ще е нашият човек. Стела може да остане в сградата, да го посрещне, да го накара да се отпусне, а ние ще разполагаме с повече време.
Торкел се съгласи и бързо обмисли всякакви евентуални пропуски в плана. Не намери такива. Обърна се към Били и кимна. Били извади мобилния си и пак излезе от стаята. Преди да стигне вратата, спря и се обърна:
— Ваня, колко време ни трябва? Кога искате да уреди срещата с него?
— Нека той реши, но най-рано след час.
Торкел премисли всичко — да, щяха да се справят. Влизането във ветеринарната клиника може би щеше да иска малко време и убеждаване. Ако не получеха достъп, можеха да чакат в автомобил някъде в района. Малко по-открито, по-рисковано, но щеше да се получи. Но нямаше да навреди да разполагат с малко повече време.
— Ако ни уреди два, ще е още по-добре.
— Минимум два — додаде Ане-Ли.
Торкел я изгледа с досада. Нищо ли не можеше да приеме, без да изпита нужда последната дума да е нейна?
— Искам достатъчно време да сформирам екипа — обясни тя решението си.
— Не ни трябва екип — изрече Торкел бавно и ясно, все едно се опитваше да обясни нещо на упорито двегодишно дете. — Ние петимата ще се справим.
— Минимум два часа — повтори Ане-Ли на Били, който, след като хвърли въпросителен поглед на Торкел и в отговор получи само примирено кимване, отново излезе от стаята.
— Ти и аз при ветеринаря. Ваня при Стела. Карлос и Били наблизо и заедно с нас ще обезопасят сградата, след като той влезе. Достатъчно е. За какво са ни още хора? — попита Торкел с едва сдържан гняв в гласа.
— Трябва да го хванем.
— Естествено, нали всички това искаме.
— Няма да губим време в разправии. Това е моето разследване, ще правите каквото аз кажа.
Беше твърде мащабно.
Бяха твърде много.
Колко хора всъщност им трябваха?
Ако питаш Ане-Ли, явно поне още шест-седем. Всичките мъже, всичките въоръжени. Торкел стоеше на инструктажа със скръстени ръце и слушаше мълчаливо. Нямаше значение какво правеше или смяташе. Ако искаше да промени професионалните им отношения, се налагаше да отвърне на грубостта с грубост.
Или той щеше да води разследването, или щеше да напусне „Риксмурд“.
Нито една от двете алтернативи не звучеше особено привлекателно — да продължаваш работа с колеги, които се е наложило да мачкаш, никога не води до оптимални резултати; а да напуснат, щеше да изглежда като голям провал. Но нещо трябваше да се промени, това беше повече от ясно. Сега обаче не му беше времето. Не и по време на такъв инструктаж, все едно ще разбиват добре организиран тежковъоръжен наркокартел; а не без никаква драма да хванат един нищо неподозиращ човек, който сам щеше да влезе в капана. Торкел плъзна поглед из помещението. Картата на стената. Кръстчетата, където трябваше да се разположат всички. Стрелки къде да се движат и кога. Инструкции за комуникацията по радиостанциите.
Изненадваше се, че тя не беше измислила и кодово име на операцията.
Ане-Ли завърши инструктажа с нареждане всички да носят оръжие и бронежилетки. Среща при автомобилите след петнайсет минути.
Торкел стана от стола и с тежка стъпка напусна стаята.
Петнайсет минути. Достатъчно време да изпие последна чаша кафе и да се увери, че няма да се озове в една кола с Ане-Ли и „А отборът“.
Беше твърде мащабно.
Бяха твърде много.
Той не можеше да си избие тази мисъл, докато стоеше заедно с Ане-Ли и с бинокъла пред очите в един от кабинетите на горния етаж във ветеринарната клиника. Вонеше на препарати за почистване и дезинфекция, примесени с мирис на мокро куче, помисли си Торкел. Собствениците ги бяха пуснали свободно и любопитно бяха попитали какво точно ще наблюдават — явно не подозираха каква дейност се развива в отсрещната сграда. Торкел не виждаше причина да ги информира, затова каза само, че очакват заподозрян по тяхно разследване да се появи на това място днес.
Ане-Ли провери по радиостанцията дали всички са заели позиция. Торкел ги виждаше без проблем — шестима мъже по двойки на три различни места — но предположи, че все пак трябва да ги търсиш специално или да знаеш, че са там, за да ги забележиш. Някой, който свиваше към паркинга без никакви подозрения, едва ли щеше да ги открие. Щеше да се получи. Просто операцията беше ненужно мащабна за такава относително проста задача. Били и Карлос, които той също виждаше в една кола пред съседната на публичния дом сграда, щяха да са предостатъчни.
Размислите му бяха прекъснати от идването на автомобил. Тъмнозелен „Хюндай“, шофьорът — като че ли беше сам в колата. Сви към паркинга, спря, двигателят угасна, но никой не слезе.
— Той ли е? — прошепна Ане-Ли на Торкел, въпреки че нямаше абсолютно никакъв риск някой да ги чуе.
Фотороботът беше пред тях на масата. Торкел му хвърли бърз поглед и после пак вдигна бинокъла пред очите си и се вгледа в мъжа в колата.
— Не знам.
