Знаеше още, че Линда Форш е била една година по-голяма от Ребека Алм и макар да не живеели в един квартал, „Фюгелшюркан“ е била най-близката църква и за двете. Беше посветил сутринта на търсене на възможно най-пълна информация за Линда. Трябваше да намери хора, които са я познавали. Да научи дали е ходела на църква, дали е познавала Ребека, дали някой я е чувал да споменава Ингрид Дрюбер и/или Ab ovo. Положителен отговор на който и да било от тези въпроси и сензацията му щеше да е в кърпа вързана. Шестото чувство му подсказваше, че е надушил нещо наистина грандиозно.
В Упсала Торкел Хьоглунд се върна при бюрото си, след като завърши разпита на Силас Франсен, и видя там бележка с името на Аксел. Още не му се беше обадил да го пита дали се е сетил къде е чувал за Ребека Алм. Във вестника не излезе нищо повече за нея, но това не означаваше, че Вебер се е отказал. Въпреки че той едва ли щеше да им разкрие всичко, Торкел се надяваше да сподели всяка информация, която засяга пряко случая. Ако имаше такава. Че ще работи с тях, вместо да се състезава до финалната линия. Чисто и просто се надяваше Вебер да си е взел поука от събитията през лятото. Торкел щеше лично да му се обади да го пита, ако се окажеше, че Силас не е техният извършител — щяха да научат до няколко часа, когато пристигнеха предварителните резултати от ДНК теста.
За това Аксел не знаеше нищичко, докато с песни и барабанене по волана наближаваше крайната цел на пътуването си.
Не знаеше още, че е свръхчувствителен към бензодиазепините и че те са активното вещество в например рохипнол.
Знаеше, че е намерил точния адрес, когато джипиесът му съобщи, че сградата се намира вляво. Паркира на улицата, слезе от колата, заключи я и тръгна към къщата. Не се беше обадил да предупреди за идването си. Надяваше се да не е необходимо. Да го пуснат да влезе. Да намери няколко парченца от пъзела. Да се сдобие със сензация. Надяваше се, но, разбира се, не знаеше.
Не знаеше също, че му остават по-малко от двайсет минути живот.
Сама е вкъщи.
Милан бил приет за допълнителна квалификация.
Тя страшно се фука из Фейсбук.
Не мислех, че ще ми се удаде възможност.
След като онзи журналист дойде.
След като умря.
Не се съмнявах, че след него ще дойде и полицията.
Ингрид, Ина, Тересе и Клара са едно.
Те се опитват да се измъкнат.
Да не си спомнят. Да бъдат нормални. Невинни.
Ида ме изненада.
Но журналистът.
Не можех да го оставя да разкрие какво знае.
Но не мислех да го убивам.
Знаеш го.
Но пак би ме намразила.
Би намразила това, което правя. В което се превърнах.
Това ме разтърси. Журналистът.
Напълно невинен.
Но минаха единайсет дни.
Още съм тук. Никой не идва.
И Тересе е сама вкъщи довечера.
Крайно време е да продължа.
Приключиха работния ден в Стаята.
Били се извини още преди час-два, че имал някаква работа за вършене, другите също вече щяха да са се прибрали по домовете си, ако Русмари Фредриксон не беше настояла за съвещание. Официално „Риксмурд“ все още участваше в разследването, ежедневно поддържаха връзка с Ане-Ли и Карлос, но с изключение на няколко кратки посещения, не бяха ходили в Упсала от над десет дни. Там нямаха нищо за правене, което да не могат да свършат и в Стокхолм. В интерес на истината, нямаха кой знае какво за вършене. Точка.
Все така на практика чакаха извършителите да ударят отново, за да се сдобият с нови доказателства, нови свидетели, нови възможности. Надяваха се те да направят първата си грешка. След нападението над Клара Валгрен преди четиринайсет дни се спотайваха, нямаше нови сигнали.
Ако се бяха прехвърлили в друг град, щяха да знаят. Подробностите за методите им бяха разпратени на всички полицейски региони и дори Урсула се принуди да се съгласи, че чувалът и спринцовката са достатъчно конкретни и специфични елементи, че дори най-разсеяният провинциален полицай да ги забележи.
Ако по някаква причина извършителите бяха приключили окончателно, съществуваше голям риск никога да не ги заловят. Стига да не ги задържаха за нещо друго, някой друг път, и рутинен ДНК тест да не покажеше съвпадение. Би било чист късмет за полицията.
Никой не искаше това.
Най-малкото Торкел.
„Риксмурд“ поддържаше много висок процент разкрити случаи. Това беше една от причините да го оставят да управлява отдела без твърде много намеси от страна на шефовете. Само на Русмари, жената според която определението за добра полицейска работа бе да се побираш в бюджета, от време на време й хрумваше, че трябва да се информира за дейността им. Винаги за случаи с обществена значимост, които вълнуваха медиите и покрай това — шефа на полицията.
Торкел знаеше, че тя иска данните, за да може да покаже пред когото трябва активност и енергия, а също и за да може, без да се поколебае и за миг, да хвърли вината за евентуален провал върху него и екипа му, ако се наложеше.
Такава беше тя.
Подмазваше се на шефовете, газеше подчинените.
