Торкел изгледа Себастиан, който седеше на масата до Урсула. Ако не го познаваше добре, би си помислил, че и Себастиан го защитава, но всъщност резултатът беше да настрои Русмари още по-враждебно.
При прибирането си в Стокхолм бяха обсъдили дали Себастиан изобщо да остане част от разследването. Ане-Ли го беше повикала, тя се беше борила да го задържи. Ако трябваше да участва, нека си стои в Упсала, така смяташе Торкел.
Но не се получи.
Когато ставаше дума за Себастиан, сякаш никога не се получаваше каквото той искаше.
Тази вечер например той все пак щеше да дойде на вечерята.
— А ти с какво точно допринасяш? — изсъска Русмари, решена да не показва, че общата съпротива я притеснява. — Не са пристигали нови данни от профила на извършителя от седмица.
— Повече от седмица, струва ми се — съгласи се Себастиан.
— И защо така?
Себастиан много добре знаеше защо, но се престори, че мисли. Беше се постарал да помогне с каквото може, но откакто чисто полицейската работа зацикли и той не разполагаше с нови данни, профилът се превърна в първа чернова, тоест оставаше неточен. Той не беше доволен, но без нова информация нямаше какво повече да направи.
— Как да обясня, че да разбереш… — промърмори, престорено умислен и подсили впечатлението, като разтърка брадичка. — Аха, ето така: нали знаеш, нарича се „профил на извършителя“. Изгражда се въз основа на деянията му, което е по-сложна дума за „постъпки“ или „това, което прави“. Ако не прави нищо, няма нищо за анализиране и по тази причина нищо, което да се включи в профила.
— Ако той няма достатъчно служебни задължения, може би трябва да прекратиш договора му — обърна се Русмари към Торкел, твърдо решена да игнорира Себастиан изцяло.
— Ане-Ли настоя той да участва, не ние — отвърна Торкел направо. — Чисто формално той още е назначен при нея и тя поема разходите, не ние. Ако искаш това да се промени, ще трябва да говориш с нея.
И се надяваше тя да направи точно това. В такъв случай можеше и да излезе нещо добро от начина, по който Себастиан я дразнеше. Тя можеше да отиде при дружката си Ане-Ли и да я помоли по приятелски да се отърве от него и — хоп! — край с проблемите.
— Значи всичко, което сте успели да свършите за две седмици, е шумна гонка в жилищен квартал — обобщи Русмари, явно решена да има последната дума и никой да не напусне Стаята с усещането, че е свършил нещо полезно.
— Причината за това беше, че двама полицаи под командването на Уландер не се подчиниха на пряка заповед — отвърна Торкел и сам усети, че прозвуча повече като прехвърляне на вината, отколкото му се искаше.
Русмари сякаш беше на път да напомни, че отговорността за разследването е негова, но се въздържа, като се сети, че не е така. За първи и вероятно последен път, Торкел беше доволен от този факт.
— Както знаеш, не аз водя това разследване, тъй че ръцете ми са донякъде вързани от решенията, които се взимат на местно ниво — продължи той, в случай че не е разбрал правилно мълчанието й.
Русмари хвърли бърз поглед към книжата, които беше отворила на масата, но явно не видя други точки в списъка си „Дразнещи“ неща, които да обсъдя с „Риксмурд“, затова се изправи благодари троснато за съвещанието, припомни важността на това да я държат постоянно в течение и излезе от стаята.
Когато вратата се затвори след нея, всички от екипа си въздъхваха. Погледите, които си размениха, говореха достатъчно за мнението им за последните четиресет и пет минути, нямаше нужда да казват нищо. Вместо това Урсула попита в колко часа ще ги чакат Торкел и Лисе-Лоте довечера и останалите запригласяха с какво нетърпение чакат вечерята, след което се разотидоха.
Торкел остана. Наслаждаваше се на самотата и относителната тишина, но не можеше да се отърси от усещането за тревога. От една страна, то се дължеше на разследването — не беше доволен, че наистина не бяха постигнали много. Две седмици, откакто ги повикаха, а днес не бяха и крачка по-близо до арест, отколкото първия ден. Съществуваше реален риск това да се окаже случай, който няма да успеят да разрешат. От друга страна, не можеше да спре да мисли за вечерята. Колкото и да му беше неприятна срещата с Русмари, подозираше, че това няма да е най-ужасното му преживяване днес.
И се оказа прав.
Били лежеше гол в полудрямка и полусънуваше, ако изобщо съществуваше такова понятие. Мю, Кони, Стела.
Тримата, които занимаваха цялото му съзнание, когато беше буден, се носеха в съня му в смесица от спомени и подсъзнателни видения, а през това време слухът му долавяше душа в съседната стая и баса от скритите тонколони от другата страна на стената.
Прекара уикенда с Мю.
Разглеждаха летни вили.
Беше уговорила да им покажат три вили. Трима напористи брокери ги посрещнаха с добре дошли. Три къщи в различен стил и състояние, от които Били всъщност никак не се интересуваше, но колкото и да е странно, все пак нямаше търпение да купи.
Защото беше нормално.
