— Здравей, къде си? — никаква подозрителност или ревност в гласа. Най-обикновен въпрос какво прави мъжът й.
— В Упсала — каза той истината на път към колата.
— Нали не си забравил за довечера?
— Не, не, сега тръгвам към къщи.
— Трябва да занесем нещо.
— Добре.
— Ако минаваш покрай магазина за алкохол, вземи бутилка вино или шампанско, нещо такова.
— Добре.
— Супер, до скоро.
Той стигна до колата и видя отражението си в страничното стъкло. Чак сега разбра, че се усмихва и че е щастлив. Причината не беше откъде идва, а къде отива. Какво притежава. Живот със съпруга, която му звъни да го помоли да купи бутилка вино, преди да отидат заедно на вечеря.
— Слушай, Мю… — започна той и се спря.
— Да?
— Най-много ми хареса онази на Ристен. Малката с червената боя.
— И на мен.
Той усети, че тя също се усмихва, представи си как вече планира следващата стъпка, почувства колко много я обича и че трябва да й го каже.
— Обичам те.
— И аз те обичам. Карай внимателно.
После затвори. Остана на място с широка усмивка на лицето и телефона в ръка като герой в романтична комедия, който тъкмо е разбрал, че все пак ще успее да стигне навреме за сватбата въпреки всички пречки и трудности.
Проблемът с Кони оставаше, но той щеше да се справи.
Щеше да се справи с всичко.
Тя така и не успя да свикне.
Празната очна кухина, тъмната дупка насред лицето.
След като я изплакна, взе чиста кърпа и си избърса бузата и около окото, което в момента беше оставено върху марля на ръба на мивката. Чу Бела да казва нещо от хола, но не и какво, затова открехна вратата на банята:
— Какво казваш?
— Защо на пощенската ти кутия още пише Б и М? Нали вече не живеем тук.
— Не стигнах дотам — отвърна Урсула и започна процеса по поставянето на окото.
Дезинфекцира си ръцете и сложи тънки ръкавици.
— Защо? — чу се от другата стая.
— Просто още не съм я оправила.
Тя се съсредоточи върху нагласяването на навлажнената протеза, като надигна горния клепач и я подпъхна отдолу, издърпа долния и плъзна окото на място. Мигна няколко пъти и се погледна в огледалото. Много по-добре.
— Никой от нас няма да се върне тук, нали си наясно?
Както обикновено, тя не беше съвсем сигурна дали Бела просто поддържа разговора, или цели да я нарани. Точно сега обаче беше в твърде добро настроение, за да се тревожи кое от двете.
— Не ме разбирай погрешно, но не искам никой от вас тук — подметна тя с шеговит тон, за да може, въпреки че не я виждаше, Бела да разбере, че се усмихва.
Излезе от банята. Пооправи тъмнозелената плисирана рокля без ръкави, която Бела й беше помогнала да избере, преди Урсула да усети, че протезата започва да й дращи.
Когато на вратата се позвъни, тя се изненада, напоследък рядко й идваха гости, а още повече се изненада, като видя, че е Бела. Щяла да ходи на купон в Сьодер, искала да остави някои неща, които щели да й трябват за утре, защото смятала да спи при Урсула след купона, стига да е окей.
Разбира се, че беше окей.
Повече от окей.
Бела избра нейния апартамент, не този на Мике и Аманда. По-късно тя направо я попита, докато двете отваряха бутилка вино в кухнята. Бела отговори, че освен че при Урсула имало повече място и старата й стая била тук, на Аманда още й било лошо и Бела не искала сутринта да я слуша как хълца и повръща. Освен това все била в отвратително настроение. Бела не я виняла. Да повръщаш всеки ден в продължение на месеци, сигурно си е чисто мъчение.
— Това дете ще си остане без братче или сестриче… родно братче или сестриче — поправи се тя.
Урсула си позволи да изпита леко злорадство при мисълта, че Аманда не се разхожда боса по лъскавото дюшеме в ефирни бели ленени дрехи и не сияе, докато пие билков чай и глади корема си, и всичко е прекрасно, както си беше представила живота й, когато Бела й каза, че е бременна.
— Нали няма нищо гнусно, сложила си си окото? — Бела скри очите си с една ръка, както когато очакваше да покажат нещо ужасно по телевизията, когато Урсула се показа на вратата на хола.
Тя се усмихна и широко отвори очи, за да покаже, че и двете са си на мястото.
— Съжалявам, ама наистина ме е гнус — извини се Бела.
— И мен — отвърна майка й, отиде в кухнята, взе бутилката вино от хладилника и я донесе в хола, показа я въпросително на Бела, която кимна и побутна чашата си към нея.
Тя наля и на двете, след което се настани на фотьойла срещу дъщеря си. Още не беше дошло време да тръгва.
— Кой още ще идва на вечерята? — попита Бела, отпусна се на дивана и отпи от виното.
— Били и жена му, Ваня и гаджето й, аз и Себастиан.
— При когото те простреляха?
— Да.
— Заради него ли си се преместила в Стокхолм?
Урсула се вцепени. Очакваше следващият въпрос да е как точно са я простреляли. Не бяха говорили много за онзи ден. Но това? От къде на къде? Знаеше точно какво има предвид Бела, но кога е направила връзката? Как? Урсула бързо реши да се престори, че не разбира, и да види накъде ще тръгне разговорът.
— Кога?
— Когато изостави нас с татко, когато бях на седем.
