Урсула не долови обвинение в гласа й, само любопитство — пораснала дъщеря, която иска да знае повече за даден период от детството си. Нищо толкова странно. Но Урсула трябваше да реши как да действа.
Да излъже и да бъде жената, която лъже, за да си спаси кожата.
Да отговори честно и да бъде жената, която е изоставила семейството си, за да бъде с чужд мъж.
При всички случаи щеше да се покаже като егоистка. Но по-добре егоистка тогава, отколкото егоистка сега. Нека признае грешката си, вместо да допуска нова. Може би имаше изход, без да се налага да отговаря. Да забави отговора, да види какво знае Бела, да се нагоди към това.
— Откъде ти хрумна?
— Говорих с Барбру.
Това не го очакваше. Изобщо. Беше сигурна, че Мике й е казал. Той вероятно знаеше повече, отколкото показваше. Винаги е било така. Но Барбру… Урсула познаваше само една Барбру, така че едва ли щеше да е някоя друга, но все пак искаше да е сигурна.
— Сестра ми?
— Да.
Не беше помисляла за сестра си от страшно много години, не беше говорила с нея от онзи следобед, когато се изправи срещу нея и унищожи брака й.
— Защо си говорила с нея? — попита с по-хладен и укорителен тон, отколкото възнамеряваше. Ясно показа какво мисли за сестра си, но също и какво мисли за това, че дъщеря й е говорила с нея.
— Обади се, когато те простреляха. Питаше как си, тревожеше се.
Урсула изсумтя, сякаш не вярваше и на дума от това.
— Сигурно е искала да знае дали ще умра.
— Това не знам… Във всеки случай обещах да не ти казвам, че сме говорили.
— Само че ми каза.
— Нали искаше да си споделяме.
Урсула кимна. Вярно. Имаше чувството, че протегнатата й ръка и посещението в пъба в Упсала преди няколко седмици са довели Бела на дивана й тази вечер. Някакво начало, възможност за нов старт. Не биваше в никакъв случай да съсипва всичко, като се държи неблагодарно.
— Е, само аз ли ще споделям, или и ти ще ми кажеш нещичко — попита Бела и отпи още една глътка вино, изгледа я насърчително.
Урсула си пое дълбоко дъх, сякаш смяташе да нагази в дълбокото в буквалния смисъл.
— Себастиан беше една от причините да се преместя. Но исках също нова работа, а в „Риксмурд“ беше много по-весело и готино, отколкото в старата ми работа в криминалната лаборатория — призна Урсула.
— По-весело и готино, отколкото при нас?
Твърде опростено и несправедливо твърдение, помисли си Урсула, но реши да повтори рецептата за успех от онзи ден. Не се конфронтирай, не търси конфликт. Направи всичко по силите си да проведете приятен разговор.
— Обсъждахме дали да не се преместим заедно, цялото семейство. Мике не искаше. Всъщност той предложи известно време да живеем отделно.
— Мен не сте ме питали.
— Беше много малка.
— Ако те бях помолила, щеше ли да останеш?
— Не ме помоли.
— Но ако бях?
Беше чисто хипотетичен въпрос. Ако… Можеше само да гадае. Фактът беше, че Бела не я помоли да остане. Тъгуваше, разбира се, но не криеше, че се премества по-маловажният за нея родител. Още тогава между тях съществуваше емоционална бариера. Дистанция, която сега Урсула получаваше шанс да скъси, поне мъничко.
— Не знам. Вероятно не.
Бела само кимна, изглеждаше доволна от отговора. Не беше изненада, че през детството й Урсула е поставяла собствените си нужди, собствените си желания пред нейните, но поне сега беше честна.
— Какво стана с теб и Барбру? — смени темата дъщерята.
— Тя не ти ли каза?
— Не.
— А какво каза?
Бела пое дълбоко дъх, остави чашата и се понадигна на дивана.
— Обади се, попита какво точно е станало, казах, че са те простреляли в дома на някой си Себастиан, тя попита „онзи Себастиан ли?“ и аз не знаех какво има предвид, затова тя каза „онзи, заради когото се премести в Стокхолм“, а аз казах, че не знам, тя каза „сигурно е той“ и после пак попита как си, и повече не говорихме за това.
Мълчание.
Нов насърчителен поглед от страна на Бела.
Урсула мислеше. Какво имаше да губи, ако й разкажеше? Нищо, така реши. В точно тази част от историята всъщност тя беше жертвата.
— Тя легна с него. Или той легна с нея. Онази есен, когато се върнах в Линшьопинг. Когато татко ти се разболя.
— Тоест когато се пропи.
Урсула беше свикнала да защитава Мике, да обяснява, да го закриля, беше й станало навик. Забравяше, че Бела отдавна знаеше, че през някои периоди от детството й баща й е имал проблем с алкохола. Затова само кимна:
— Не обичах Микаел, вероятно никога не съм го обичала, но обичах Себастиан.
— Нали каза, че не си се преместила заради него.
— Вярно е. Влюбих се в него в Стокхолм. Когато имахме повече време заедно… Но тогава той легна с Барбру.
В стаята пак настъпи мълчание. За първи път разговаряха така; през последните минути Бела научи толкова много за майка си. Почти й идваше в повече. Със сигурност имаше и още неща, за които да говорят. Още много. За детството й, за Мике, за избора, който Урсула беше направила, за връзката й със Себастиан, с когото от няколко години отново работеха в екип. Но щяха да имат време за това.
— А сега ще ходите на вечеря заедно — каза Бела.
— Да, сега ще ходим на вечеря.
Струваше й се подходящо място да приключат този разговор.
