Себастиан никога не се държеше така, освен ако не искаше нещо, а той искаше само едно — да вкара най-близката жена в леглото. Но дори и най-самоунищожителната версия на Себастиан Бергман не би се сваляла на новата любов на Торкел. Или пък това беше някаква психологическа игра, целяща да събуди ревността й? Да я убеди, че той й липсва. Виждаш ли, Урсула, какъв чудесен мъж отхвърляш…
— И вие двете тук, заедно — чу го да казва и изведнъж осъзна, че предстои нещо, което ще превърне евентуалното флиртуване в най-малкия проблем. — Не всеки би го приел.
Усмивката на Лисе-Лоте замръзна на лицето й, не го разбираше.
— В какъв смисъл? Какво има за приемане?
— Себастиан… — подхвърли Урсула с уж небрежен тон в опит да ги отклони от темата.
Получи се противоположният ефект. Лисе-Лоте отмести очи от Себастиан и ги насочи към Урсула, въпросителна бръчка на челото, която се задълбочи, когато пак се обърна към Себастиан, който мълчеше. Изведнъж беше осъзнал, че Торкел не е казвал на Лисе-Лоте за Урсула.
— Защо не бихме приели да бъдем заедно? — Лисе-Лоте повтори въпроса с тон, който показваше, че се досеща за отговора. Но погледът й към Себастиан ясно сочеше, че иска да го чуе.
— Защото… защото… — заекна той и се почувства като ученик, когото са повикали в кабинета на директора.
Този път дори не се опитваше да развали нещо за някого и в никакъв случай за себе си, просто искаше да е любезен. Ако Лисе-Лоте го харесаше, се увеличаваше и шансът Торкел да го върне на работа. Опита се да измисли добър отговор, но главата му се беше изпразнила. Той, който и насън да го бутнеш, успяваше да измисли лъжа. Но все нещо трябваше да каже.
— Окей, наистина не исках да… мислех, че ти е казал…
— Какво да ми е казал?
— Себастиан… — пак се обади Урсула, все едно млъкването щеше да е добър изход от положението.
— Какво да ми е казал? — повтори Лисе-Лоте със спотаен гняв в гласа.
— Торкел и Урсула… си имаха закачка.
— Каква закачка?
— Сещаш се, закачка — сви рамене Себастиан.
Положението беше достатъчно лошо и без да навлиза в подробности.
— Преди колко време?
— Не знам. — Той погледна към Урсула за подкрепа. — Допреди половин година, може би малко повече…
Тоест месец-два преди да срещне Лисе-Лоте. Тя обработваше информацията в мълчание, което бе нарушено от влизането на Торкел в кухнята.
— Уландер се обади, трябва да тръгваме. Ударил е отново.
Тясната чакалня беше осветена от приглушени малки лампички, а мебелите и пердетата бяха в зелено и златисто. Цветове, които повечето хора асоциираха с нещо успокояващо, отпускащо, топло и приятно. Аквариум до едната стена, големи зелени растения, вестници, разпръснати по масата между жълтия диван и зелените фотьойли. Безлична инструментална музика се чуваше тихо от скрити тонколони. Сякаш някой интериорен архитект си беше написал домашното за влиянието на обстановката и цветовете върху пациентите.
Тересе седеше на дивана, облечена в мек суитшърт и сиво долнище на анцуг. Беше качила крака на седалката и обгръщаше коленете си, все едно искаше да изглежда по-малка, да изчезне. Очите й бяха зачервени от плач, част от тъмната й коса още беше хваната на конска опашка, останалата висеше покрай лицето й.
— Бях излязла с приятели. Тръгнах към къщи в десет и половина — каза тя толкова тихо, че Ане-Ли трябваше да се наведе, за да я чуе. — Обадих се на „Автомобили за безопасност“.
— Какво е това?
— Нещо като такси за сами момичета. Безплатно е. Започнало е като нещо за студентките…
Ане-Ли кимна, спомни си, че беше чела за тях миналата седмица. Как работата им за голямо съжаление се увеличила страхотно в последно време.
— Когато го поръчахте…
— Да?
— Казахте ли, че сте сама вкъщи?
Тъй като извършителят я беше причакал, когато се е прибирала у дома, Ане-Ли се опитваше да научи дали някой е знаел, че жилището е празно. Преди няколко години бяха разбили организирана група за взломове в Гьотеборг, в която бяха замесени доста таксиметрови шофьори. Те предавали информация на тримата, които извършвали самите обири, когато откарвали клиент до летище „Ландветер“, и знаели, че къщата, от която са го взели, остава празна. В някои случаи дори разпитвали клиента, уж че просто поддържат разговора, за да научат колко време ще отсъства. Тук, естествено, времевата рамка беше значително по-малка, но не беше невъзможно.
— Не — поклати глава Тересе.
— Сигурна сте?
— Да.
Ане-Ли все пак си отбеляза в бележника. Нещо като таксиметрова услуга, която кара до вкъщи сами жени посред нощ — струваше си да се провери по-внимателно.
Вратата се отвори и Габриела, малката сестра на Тересе, се върна в чакалнята. Носеше чаша чай, която остави на масата пред Тересе, преди да седне до нея на дивана.
— Свързах се с Милан, идва си, след няколко часа ще е вкъщи.
Тересе само кимна с благодарност; все още седеше така, стиснала колене, не посегна към чашата с топлата напитка. Габриела хвана ръката й и я стисна.
— Милан замина на курс — обясни тя на Ане-Ли.
— Кой още е знаел, че сте сама?
Габриела погледна сестра си, налагаше се да отговори:
— Приятелите ни, всички в работата му, родителите ни…
