Погледна сестра си и за да потърси подкрепа, и за да попита дали се сеща за друг. Габриела мълчеше.
— Да сте писали за това в социалните мрежи? — попита Ане-Ли.
Не искаше да дава причини на Тересе да вини себе си, в никакъв случай. Най-важното нещо за сексуалните нападения, което всеки трябваше да разбере, беше, че виновен е единствено нападателят и никой друг. Но тя трябваше да знае дали търсят мъж, който е може би по-близък до жертвата, отколкото си мислеха досега, и дали информацията, необходима му да извърши престъплението, е достъпна само с едно щракване на мишката. Това, че я нападнал на закрито, причакал я е в дома й, сочеше, че е очаквал да се прибере сама.
— Да, писах във Фейсбук — призна Тересе.
— А и Милан качи снимка в Инстаграм снощи — додаде Габриела.
— Говорихме за това — проплака Тересе и за първи път, откакто дойде, погледна Ане-Ли. — Че той заминава толкова скоро след… сещате се. Първия път.
Гласът й потрепери и очите й се напълниха със сълзи. Габриела я прегърна през рамо и я притисна към себе си.
— Казах, че няма страшно. Че станалото не бива да ни влияе толкова. Исках просто да го забравя и да си продължа живота нормално.
Похвално поведение, но Ане-Ли знаеше, че повечето хора, преживели това, трудно си продължават живота и оставят станалото зад гърба си. Нападението им повлияваше, въпреки че реакциите, когато се проявяха, можеха да бъдат изключително различни. Потиснатост, чувство за вина, проблеми със съня, тревожност, самонараняване, дори самоубийствени мисли. Всеки реагираше по свой начин: веднага след станалото или пък нещо можеше да предизвика реакция години след нападението. Малцина успяваха да продължат напред все едно нищо не е било.
— Не разбирам. Защо пак аз? — промълви Тересе, по-скоро на себе си, отколкото към другите.
— Не зная.
Ане-Ли искрено й съчувстваше. Дори да успяваше да потисне донякъде успешно първия случай, сега щеше да е по-трудно, даже невъзможно. Дори когато го арестуваха, Тересе трудно щеше да се изцери.
Ане-Ли мразеше тези мъже.
Трябваше да ги залови.
— Имате ли представа защо някой ще иска да ви причини това? — попита тя тихо.
Все така не искаше да посее семето на съмнението, не искаше Тересе да вини себе си. Но тя само бавно поклати глава.
Телефонът на Ане-Ли завибрира и тя погледна дисплея. „Риксмурд“ бяха пристигнали.
— Ще трябва да поговорим по-подробно с вас, но не сега.
Затвори бележника си и стана. Наведе се и нежно сложи ръка на рамото на Тересе.
— Обещайте ми, че ще се грижите за себе си.
Тересе кимна, докато сълзите й се стичаха. Ане-Ли се обърна към сестра й:
— Пазете я.
Габриела също кимна и притисна сестра си по-силно към себе си.
Торкел, Ваня и Себастиан чакаха в пуст коридор. Себастиан беше седнал на едно болнично легло и си клатеше краката. Ваня крачеше нервно напред-назад, докато Торкел беше намерил стол и вестник на име „Журнал на рибаря“, който се преструваше, че чете. И тримата мълчаха.
Бяха дошли с две коли. На Торкел и на Били. Ваня и Били караха, тъй като Торкел и Урсула бяха пили. Торкел по-малко от Урсула, но достатъчно, че да не сяда зад волана. Себастиан беше настоял да пътува с Торкел. Беше длъжен да обясни, да се опита да оправи нещата. Торкел се съгласи, най-вече защото така беше по-лесно. Урсула и Били щяха да отидат директно на местопрестъплението, така че беше логично те да вземат едната кола, а той, Ваня и Себастиан, които отиваха в болницата, пътуваха с другата. Още не бяха излезли от Кунгсхолмен, когато Себастиан искрено и чистосърдечно помоли за извинение.
— Наистина мислех, че си й казал — обясняваше от задната седалка. — Нали работите заедно всеки ден.
— Именно — отвърна Торкел кратко.
Ваня беше решила да не се меси в разговора. Тя също си мислеше, че Торкел е казал на Лисе-Лоте за връзката си с Урсула. Тук се налагаше да се съгласи със Себастиан — не можеш да си мълчиш, ако всеки ден работиш с бившата си. Не че смяташе да го изрече на глас. Гледаше си пътя и се мъчеше да не изостава от Били, когато излязоха на Е6 и поеха на север.
— Честна дума, не съм искал да навредя. На драго сърце ще й обясня, ако искаш.
— Не, не искам.
— Питай Урсула — продължи Себастиан.
Важно беше Торкел да му повярва, да не го изкара същия гадняр, какъвто излизаше обикновено. Особено пред Ваня.
— Тя ме чу, знае, че не го направих нарочно, беше грешка.
— Грешка беше да те каня на вечеря — процеди Торкел от предната седалка и повече не проговори през цялото пътуване.
Никой не проговори повече.
Мълчаха, докато паркираха.
Мълчаха, когато влязоха в болницата и им посочиха къде да отидат.
Мълчаха в коридора, докато чакаха Ане-Ли, която сега дойде при тях.
— Само вие тримата ли сте? — попита.
— Урсула и Били отидоха направо в апартамента — отговори Торкел, остави рибарския вестник и стана.
— Карлос вече е там — осведоми ги Ане-Ли.
— Добре, нека той ръководи. Ние бяхме на вечеря и Урсула пийна няколко чаши вино.
— Защо я доведохте тогава? — Ане-Ли изглеждаше смаяна.
