Той самият щеше да се прояви в положителна светлина.
Оставаха броени часове.
Наближаваше три и половина, когато Били пъхна ключа в ключалката. След съвещанието обсъдиха набързо дали да останат в Упсала, да отседнат в хотел, но никой не носеше лични вещи, всички бяха доста официално облечени за вечерята при Торкел и Лисе-Лоте, а и намирането на хотел, регистрирането и настаняването щяха да отнемат почти толкова време, колкото да се приберат в Стокхолм, затова решиха да си отидат.
На тръгване от полицейското управление Торкел ясно показа, че единственият, когото иска в колата си, е Ваня, затова Себастиан и Урсула се присъединиха към Били. Пътуваха в мълчание. Нямаше никакво движение и Били можеше да кара по-бързо от обикновено; мина близо осемдесетте километра за малко повече от половин час. Като стигнаха Стокхолм, той настоя да остави първо Себастиан. Така щеше да си спести въпросите, ако останеха насаме в колата.
Как се чувства напоследък.
Как вървят нещата с Мю.
Дали пак се е поддал на демоните си.
Мислеше се за такъв умник. Само защото беше видял Били да прави онази глупост, си въобразяваше, че го познава. Че знае кой е.
Не го познаваше.
Никой не го познаваше.
Като се прибра, Били смъкна якето и събу обувките, пусна ключовете в една купа на малкото шкафче в антрето и отиде в кухнята. Трябваше да хапне нещо, не беше слагал залък в уста от вечерята при Торкел и макар тя да беше питателна, оттогава бяха минали близо девет часа. Той извади масло, сирене и тубичка рибна паста от хладилника, взе две филии хляб от пакета на плота и си направи сандвичи. Прибра нещата в хладилника и извади кутия сок. Разклати го, не беше останало много, нямаше смисъл да цапа чаша. Остави го на кухненската маса, прегладнял, отхапа голям залък от единия сандвич и пи направо от кутията. На масата беше оставен нов брой на „В сърцето на Стокхолм“ и Били го вдигна, докато с няколко бързи отхапвания довърши първия сандвич.
Под вестника намери бял плик със собственото си име и адрес, написани на ръка с печатни букви. Били го взе, обърна го — нямаше подател. Отвори го, леко сбърчил чело. Помъчи се да си спомни кога за последно е получавал писано на ръка писмо, но не можа. Кой нормален човек пише нещо на ръка, слага го в плик и плаща на някого да го достави три дни по-късно?
Нещо, което приличаше на принтирана снимка, падна на масата, когато Били извади от плика сгънат лист А4 и го отвори.
Същите печатни букви на ръка.
Кратко и ясно.
Отдолу имаше адрес на уебсайт, написан с много по-малки букви. Май беше на някакъв геймърски форум. Били вдигна снимката, която беше изпаднала; вече имаше представа какво ще представлява и като я обърна, подозренията му се потвърдиха.
Той излизаше от „Норфоршгатан“.
От червената стая.
От Стела.
Дълго се взира в снимката, неспособен да определи какво точно изпитва. Най-естествено би било да се уплаши или да се вбеси, или смесица от двете. Стомахът му да се свие от тревога и притеснение, гняв към анонимния човек, който объркваше още повече и така достатъчно прецакания му живот. Но като че ли тези емоции отдавна вече бяха стигнали върха си. Вместо това той разглеждаше снимката внимателно. Тя не показваше нищо пряко компрометиращо. Вярно, ясно беше какво има на този адрес, но, от друга страна, той беше ходил там по служба няколко пъти, нищо не показваше, че тази снимка не е правена тогава.
Можеше да даде правдоподобно обяснение.
Ако решеше да не предприема нищо.
Но това щеше да предизвика ненужни въпроси. Особено сега. Той размишляваше как подателят е открил адреса му — вероятно защото беше ходил там с личния си автомобил. Онзи е потърсил регистрационния номер, намерил го е, научил е, че е женен, написал е писмото. Но може би не знаеше, че той е полицай. Дали можеше да се възползва от това по някакъв начин?
Точно сега не можеше да се разправя и с тази история. На връщане от Упсала по-рано вечерта, след като си тръгна от стаята на Стела, телефонът му звънна. Пак Кони — питаше дали Били вече е събрал достатъчно доказателства, за да бъде сигурен. Провери дали още му вярва, че снимките са манипулирани. Били го успокои — да, бил съвсем сигурен, но разследването в Упсала пак набрало скорост и му трябвало още малко време да подреди доказателствата. Колко време? Още ден, може би два, максимум три. Кони приключи разговора с молба скоро пак да се чуят, за да може да подаде жалба в полицията преди почивните дни.
Тъй че в понеделник полицията щеше да разполага с данни за извършено престъпление във връзка с изчезването на Йенифер, щеше да проведе щателно разследване и той щеше да е човекът, предоставил доказателствата за отваряне на случая. Но нямаше какво друго да направи. Оттук нататък трябваше да свири по слух. Единственото, което го застрашаваше, бяха снимките, публикувани от Бухюслен, а далеч не беше сигурно, че някой би ги свързал с него.
