Тихи стъпки от боси крака приближаваха към кухнята и го изтръгнаха от размислите; той грабна писмото, плика и снимката, скри ги между страниците на вестника, сгъна го и го бутна настрана. В следващата секунда Мю влезе в кухнята. Още връзваше колана на тънкия си халат, очите й — сънливо притворени, косата — разрошена. Изглеждаше фантастично, помисли си Били. Ето защо беше длъжен да реши проблемите си, напомни си той.
За да се прибира вкъщи, при нея.
Всяка вечер до края на живота си.
— Прибра ли се, горкичкият ми?
— Да.
— Как беше в Упсала?
— Още две изнасилвания и самоубийство.
Тя дойде при него и го прегърна. Той зарови лице в корема й. Усети топлината на загрятото от леглото тяло през тънкия плат. Тя бавно галеше косата му.
— Получи се писмо за теб.
— Да, видях го.
— Какво беше?
— Нищо, предлагаха ми да взема заем с някаква смешна лихва.
Тя седна на коленете му, пак го прегърна, облегна глава на рамото му. Спокойният й дъх върху гърлото му. Той затвори очи. Позволи си да се наслади на близостта, на нежността. На любовта. За миг си помисли, че е заспала.
— Ваня се опитва да забременее — проговори тя и прозвуча още по-сънлива.
Той беше сигурен, че очите й са се затворили.
— Аха.
— Каза го на вечеря. Че двамата с Юнатан опитват.
Странно, помисли си той. Ваня нямаше навика да споделя лични неща, но, разбира се, Мю страхотно умееше да предразполага хората да се разкриват пред нея. Също така умееше да планира бъдещето. Например да заживеят заедно, да се оженят, да си купят лятна вила…
— Аз не искам деца. — Той искаше да затвори тази врата бързо; определено не желаеше да води този разговор.
Не сега. Не тази вечер.
— Никога?
Той усети как тялото й се напрегна и все още без да вижда лицето й, знаеше, че е отворила очи.
— Не знам, може би. Но не сега.
В никакъв случай сега, помисли си.
— Добре…
Настъпи мълчание, но той усещаше, че очите й са отворени, долавяше учудването и разочарованието й. Трябваше да й обясни, доколкото можеше.
— Търсим си вила, оженихме се преди по-малко от половин година. Няма и две години, откакто се запознахме. Не може ли просто да си поживеем двамата, трябва ли непрекъснато да обсъждаме следващия животопроменящ проект, да му се не види?
Мю се надигна, сложи длани на раменете му и се взря сериозно в очите му:
— Съжаляваш ли за нещо?
Били си пое дълбоко дъх, поклати глава и се опита да докара убедителна успокоителна усмивка:
— Знаеш, че не е така, но се движим твърде бързо.
— Твърде бързо?
— Понякога. Ще ми се просто да оставяш нещата да стават от само себе си. Да живеем тук и сега и това да ни е достатъчно. Не деветдесет процента от всичко, което правим и за което говорим, да се отнася за бъдещето и какво ще правим после.
Макар че той самият в момента беше напълно завладян от мисълта за „после“.
После, когато всичко, в което се беше замесил, отминеше.
— Не знаех, че се чувстваш така.
— Сега знаеш.
— Ще ми се да беше казал нещо по-рано, за такива неща трябва да си говорим. Важно е.
— Ще стана по-добър…
— Вече си най-добрият — премести тя длани на бузите му и се наведе към него.
— Ти също — промълви той, преди тя да го целуне.
Едновременно му се правеше секс и се надяваше да не правят. Чувстваше, че близостта и интимността ще бъдат полезни за него, нуждаеше се от това, но също така знаеше, че ще е толкова невинен и скучен, че след това ще се чувства по-скоро незадоволен.
— Отивам да си лягам, трябва да ставам след три часа — реши въпроса тя. Целуна го още веднъж по устата. — Утре ще говорим пак.
Стана и се прибра в спалнята.
Били почака, за да се увери, че няма да се върне, след което пак посегна към вестника и извади писмото и снимката.
Взе мобилния си телефон, отвори браузъра и въведе адреса от писмото. Наистина се оказа геймърски форум.
Озова се директно в тема, отворена от потребителя WoLf232. „Ще плати ли Били?“ гласеше заглавието. Под въпроса имаше няколко коментара от други потребители на форума, най-вече WTF и въпросителни знаци. Един се мъчеше да е услужлив и питаше за коя игра говори WoLf232. Били разбра, че от него се очаква да напише отговора си в темата, че така ще комуникират занапред. Но не сега. Той затвори прозореца и изтри историята и кеша. Писмото не би могъл да проследи, но WoLf232… може би.
Но не сега. Не тази нощ.
Беше смазан от умора, а точно в такива моменти хората допускат грешки.
Не можеше да си позволи никаква грешка.
Бъдещето му беше заложено на карта.
Торкел въздъхна от облекчение, че най-сетне си е у дома. Окачи връхните си дрехи и отиде право в банята, изми си лицето, погледна отражението си в огледалото.
Уморен.
Уморен човек.
Може би все пак трябваше да се оттегли. Не беше млад. В дни като този го усещаше особено ясно. Пропъди тези мисли — подобни решения не се взимат в четири часа сутринта, след като си работил над двайсет часа. Изми си зъбите с минута и двайсет и две секунди по-бързо от обичайните две минути, с които беше свикнал от дете, изми си ръцете и тихо влезе в спалнята.
